“Не се смей.” – Рекламна агенция Doyle Dane Bernbach, 1959
Дори и да не си ходил на запад, достатъчно е един път да попаднеш в ускорителя за елементарни частици, познат още като Люлинския тунел, за да си отбележиш на ум, че Западът е пълен с бързи Голфове. И това изглежда се простира извън софийския запад. „Колата на народа“ доминира отвъд „Голф щрасе“, отвъд Перник, даже оттатък границата на „Страната с най-стабилната банкова система“. Натам всичко си е същото – концентрацията на Голфовете си се запазва, само годината на производство и лъскавостта им расте.
Оказва се, че при скоро проведена анкета между англичаните, най-желаният от тях автомобил е VW. Следват BMW и Аudi – ни помен от исконно Британските марки като Rover, Aston Martin и прочие.
Почесват се англичаните и се чудят „Къде сбъркахме?!“. От един от най-големите производители на автомобили през 50-те, самозабравилата се Британска империя се превръща в един от най-крупните вносители на немски автомобили през XXI век. През това време Германия (или поне тази част от нея, имала щастието да няма нищо общо с така креативната и до ден днешен мадър Russia) от най-големия кратер в Европа се превръща в автомобилен износител номер 1.
“В трафика на София, ако не можеш да псуваш, ще умреш от сърце” – така ми каза един мой приятел, когато преди години тъкмо бях станал шофьор. И сигурно е бил прав – на всеки понякога му прелива чашата и си отпуска душата на воля. В тези моменти на отсрещния не му е нужен специализиран курс по разчитане на говор от устни, за да разгадае какво му изпращаме с така експресивната си физиономия. С други думи, повечето от нас, потопени в трафика на милата ни столицата, рано или късно се превръщат в някаква налудничава смесица между Шумахер и Стоичков.
И ето тук идва ролята на Google. Световният интернет гигант, с огромните си приходи и съответните им възможности, се залавя да революционализира автомобилния сектор. И не с друго, а с роботизиран автомобил, който шофира сам – разпознава улици и препятствия, завива, ускорява, спира. При това доста добре. Долните два видеоклипа ще ви дадат по-добра представа от описанията ми, за това най-добре ги прегледайте, а след това ще поразсъжвам над всичко това, без да пропусна да се превърна в олицетворение на всемирния скепсис.
Винаги ме обзема невероятно чувство когато вляза в магазин „за 1 лев”. Сякаш влизам в друга галактика, пълна с непознати, често опасни, но привлекателно блещукащи неща. Духът ми за откривателство и приключения веднага се събужда и започвам да разглеждам предмети, които не съм и предполагал, че биха могли да съществуват. Подозирам, че успехът на тези магазини разчита до голяма степен на малкия космонавт-изследовател, дремещ във всеки от нас. Та не е ли бабата, тръгнала да намери възможно най-съмнителните прибори за хранене в „единия лев”, своеобразен сървайвър – аналог на всеядния и всепреживяващия Беар Грилс от „Оцеляване на предела” по Discovery Channel?
С други думи… ”Нищо не променя детето така, както космосът и магазинът за един лев”… и каките. Но това е друга тема.
Това, което за много от вас може би няма да се окаже новина е, че магазините за един лев си имат онлайн еквивалент, а именно http://www.dealextreme.com – разположен в центъра на сърцето на източника на всички евтини благини – Хонконг. Въпросният магазин доставя абсолютно безплатно до всяка точка на света (да, дори и точката, върху която седите в момента) всякакви евтини джаджи – от ключодържатели и лазери, с които бихте могли да ослепите средно голям камък, през калъфки за телефони, дребна електроника, и каквото-се-сетите още.
Естествено и аз паднах в плен на желанието да си поръчам нещо от там. Къде, за да „пробвам” безплатната доставка (е, безплатна е, как ще пропусна) къде, за да задоволя личния ми дремещ космонавт. И така, ще ви представя днес една сензация – най-малкият соларно-задвижван автомобил в света.
Огромна е. Don’t swallow.
Както виждате, това е една миниатюрна слънчева батерия с колелца. Минимализъм в действие. И освен това е “еко”. Сега въпросът, който, предполагам, вълнува всички, които са издържали до тук:
„Добре, това изобщо работи ли?”
Краткият отговор е „И да, и не”. Понеже сега няма много силна естествена слънчева светлина, реших да импровизирам с изкуствени източници. Това, което открих опитвайки се да подкарам количката за първи път е, че бялата LED светлина, независимо колко силна и съсредоточена е, изглежда не влияе изобщо на батерията. За сметка на това, жълтата светлина от old-school 100-ватовите крушки „с нажежаема жичка” (вече забранени), се оказа, че върши добра работа. Нужно е, обаче, да се приближи доста такъв източник до соларното панелче и количката тръгва… напред и то доста бързо. Изключително просто, но забавно. И те кара да си мислиш „До къде стигнаха техонологиите, щом за общо 3 лв тази количка достига до мен от Хонгконг?”.
Ето и едно видео (не е правено от мен) на същата количка в действие:
И така, давайте от време на време свобода на своя вътрешен изследовател и гледайте да не се отровите! Приятно пазаруване! Ако имате въпроси, от къде, как, колко и какво, питайте в коментарите – не изискват регистрация! Мненията ви също са важни за мен 🙂
Edit: Лина ме подсети, че съществува и хлебарка със соларно задвижване. Производството вече е надминало и най-лудите ни идеи 🙂
Mail Абонамент
