Mail Абонамент
Ако сте от хората, били в съзнание през 90-те години, няма начин да не помните предаването-явление “Улицата”.
Владимир Пенев и Иван Петрушинов в "Животно на трона"
В него изгряха цяло поколение талантливи комедийни актьори (днес, по-актуални от всякога) – Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Христо Гърбов, Камен Донев (превърнал тогавашния импровизиран скеч за “даскала -дърводелец”, в най-търсеното театрално представление в последните няколко години – моноспектакълът “За народното творчетство”).
Защо започвам с “Улицата”? От една страна, защото зад “Улицата” и зад “Животно на трона” седи един и същ човек. Дори и да не сте чували за него, той със сигурност е допринесъл поне един път да се смеете до сълзи. Става дума за режисьора Теди Москов, който отбеляза своя 50-годишен юбилей на 7ми октомври тази година. За мен, обаче, паралелът между “Улицата” и “Животно на трона” е уместен, не само заради него. Сигурен съм, че и вие самите ще намерите сходствата, четейки нататък.
“Животно на трона” по Карло Гоци е изключително динамична постановка, която не спира да обстрелва зрителя с различни смешно-тъжни, често абсурдни сцени, които незнайно как, накрая все пак остават свързани помежду си. Сюжетът – амбиция за власт, покрай нея – любов – далечна връзка с “Кралят Елен” на Карло Гоци. Стилът е Комедия дел арте – накратко, (за незапознатите – като мен, преди да прочета малко по въпроса) това е жанр, възникнал през XVI век в Италия, в който сценарият е само условен, а актьорите най-вече импровизират.
Представлението продължава два часа и успя да държи непрестанно вниманието ми. Донякъде с динамичността си, донякъде със смеха, а често и с “търсенето на смисъла”, в което бе ангажирана както публиката, така и героите. Естествено, наред с всичко позитивно, в постановката фигурираше и обичайната, профилактична доза вулгарност.
Останах впечатлен от наистина различните и въздействащи похвати и изразни средства, използвани на сцената: размяна на гласове; рисуване върху хартиени пана, върху сенките на актьорите; посттоянна намеса от “хората, под черта” – два страхотни персонажа, които се включваха от време на време с невероятно смешни тълкувания на сцените, които наблюдавахме.
Играта на актьорите в това представление е чудесна – най-силно впечатление ми направиха Иван Петрушинов и Владимир Пенев (впрочем вторият, прави не по-малко добра, макар и второстепенна, роля и в шедьовъра “Приятнострашно” в театър 199).
Ако ви се гледа нещо забавно и различно, ако ви липсва “Улицата”, това е постановка, която бих ви препоръчал.
И тръгвайки си леко объркани и с широка усмивка на уста от театъра, да не вземете да повярвате на твърденията на героите, че представлението “няма смисъл”. Нали знаете – смисълът обикновено гледа да избяга, но ние винаги го търсим, защото ни е нужен и защото знаем, че е някъде там.
„Животно на трона“ по Карло Гоци
Постановка: Теди Москов
Участват: Владимир Пенев, Светлана Янчева, Ирини Жамбонас, Иван Петрушинов, Пенко Господинов, Емил Котев, Христина Караиванова, Евгени Будинов
Малък градски театър „Зад канала“
« Магазините “За един лев” и Най-малкият соларно задвижван автомобил IT шедьовърът на десетилетието – “Социалната мрежа” – “The Social Network” »
🙂 “Животно на трона” е интересна пиеса. Също бях впечатлена и приятно изненадана от това как може да се използва едно бяло платно от хартия, за да се пресъздадат както образи, така и емоции, и чувства, и действия… Тръгнах си замислена за смисъла… Виждам, че публикацията се стреми да загатва, а не – да издава… 🙂 Затова пожелавам на всички бъдещи зрители на постановката – успех в търсенето! 🙂
Не съм гледал “Животно на трона” и нищо не мога да кажа за него.Искам,обаче,
да вметна следното:Има 2 начина да се поставят пиеси.При първият актьорите играят сякаш
не знаят,че това е това е пиеса и всичко изглежда като в живота.
При вторият те показват,че играят и нещата малко се естрадизират и превръщат във фарс.
Алекасандър Морфов и Теди Москов ползват повече втория.Аз предпочитам първия.
Ники, благодаря ти за мнението! 🙂 Сещам се за какво говориш и според мен до голяма степен си прав, но играта зависи и от целта, и от стила на представлението. Аз на Морфов съм гледал само “Хъшове” и то екранизацията на постановката. Там нямаше и капка фарс и беше доста въздействащо 🙂
Гледах по телевизията постановка по най-любимата ми книга “Майсторът и Маргарита”. Беше на един от двамата,не помня кой.Като четеш книгата повярваш в това ,че Дяволът наистина е посетил Москва,”страхът е най-големия грях”,любовта е над всичко, а всяко нещо някога трябва да се прости.Като гледаш пиесата решаваш,че целта на цялата работа е да те позабавляват малко.Едва издържах до средата. (това е мое мнение,ако някой мисли различно можем да гледаме заедно и да побируваме върху гледаното)
Да, случват се често такива интерпретации, май главно с цел да има повече гледаемост. 🙂 Хората изглежда повече търсят в театъра развлечение, смях – това се продава. Аз съм същия, обикновено предпочитам по-леки постановки, с повече смях. Но и аз се дразня като гледам “преиначено-смешна версия на оригинала”. Понякога в търсене на ефекта “уау”, се играят откровени простотии или както в твоя случай – чудиш се да не си объркал представлението.
Иначе и хич да нямаме различия в мисленето, все ще намерим някакви колкото да побируваме 😉
Преди 12 години гледах точно тази постановка на Москов в Армията.
Няколко месеца по-рано бях прочел книгата и много се притеснявах, че постановката ще е голяма боза. Интересното беше, че аз може би бях единствения от групичката фенове на книгата, който беше впечатлен от интерпретацията. С една дума – много ми хареса как беше направено всичко. Не съм сигурен, че ако днес гледам пак постановката би ми харесала по същия начин, но в оня минал момент беше така.