Mail Абонамент
Една (К)нига, която определено си заслужава.
Малко хора знаят за това, но преди вече повече от пет години животът ми премина през един бурен период, който спокойно може да се бори за сюжет на латиноамерикански сериал… или поне турски.
Накратко казано – първа голяма любов – тя замина за САЩ с нулева вероятност да се завърне перманентно в обозримото бъдеще. Аз пък – влюбен до лудост – търсех начин да уча в САЩ, да отида някак си там. Бях подал документи за лотарията „зелена карта“ за втора поредна година и чаках без да спирам да мисля върху варианти за бягство… „Луда работа“ – мисля си сега, но пък и не съжалявам – подобни емоции са дрога за душата, а и тогава всичко това изглеждаше като единствения начин да бъда наистина щастлив.
Връзката, обаче, си имаше своите трески за дялане, дистанцията катализира проблемите и нещата сравнително бързо отидоха на кино. Същевременно моят живот тук пое по нова пътека – намерих добра работа, започнах висшето си образование в университета и най-важното – тъкмо се запознах с жената (надявах се) на живота си.
Всичко се подреждаше чудесно, болката отминаваше бързо, отмивана от мощните вълни на силните чувства и усещания, породени от новите хора и събития. Докато един ден не получих едно пощенско известие – отидох в пощенския клон и там ми дадоха един грамаден пощенски плик. Познайте… Бях спечелил зелена карта!
И така, пръкна се дилемата – да избягам ли от мизерията? Да зарежа ли новото начало, за да отида да гоня „американската мечта“? Може ли човек да живее пълноценно без близките си? Възможно ли е да се реализирам професионално в България и да водя нормален живот и тук? Е, помислих си над тези въпроси ден или два… след което изхвърлих документите и повече не ги видях. Направих своя съзнателен избор.
Вярвам, че има само Тук и Сега – Бъдещето може да не дойде, а Миналото няма как да се промени. За това и не съм се замислял в последствие истински над въпроса, дали съм направил правилния избор или не. Знам обаче едно – срещу всичко, което получих, почувствах и постигнах в последствие (с което се гордея), размених едно голямо пътуване, едно пътешествие, не опознах един по-различен свят.
И тук идва мястото на „18% Сиво“ – един великолепен роман от българския автор Захари Карабашлиев, за който той обра доста награди. И до ден днешен авторът живее в Калифорния.
Героят на романа на времето е избягал в САЩ със своята любима. Двамата отиват там да търсят „по-добрия“ живот.
Самият роман започва от Калифорния. Един мъж, роден за фотограф, е принуден да работи друга професия, за да се изхранва. Останал временно сам, по стечение на обстоятелствата, главният герой тръгва да търси себе си.
В изложението са преплетени общо три сюжетни линии. Първата е в сегашното време – един страхотен екшън с носталгични нотки („нов жанр – екшън-носталгия“ – по-добре от Любен Дилов не бих могъл да го кажа). Спиращо дъха приключение… от Мексико, през Калифорния, по емблематичния път Route 66, свързващ запада и изтока. Втората линия е в минало време – животът в България, заминаването и всичко до момента. Третата – тя за мен бе най-искрена и интересна… но няма да ви я разкрия.
Книгата е страхотно увлекателна – чете се на един дъх. Има красива любовна история и истински чувства, в които няма как да не се разпознаете. Въздействието й е невероятно – докато четох книгата, се почувствах, сякаш наистина разглеждам фотоалбум и съм изживял и заснел приключението лично. Е, има някой и друг вулгарен момент тук-там, но нима в реалния живот няма такива?
Изключително съм благодарен, че тази книга съществува. Чрез нея сърцето ми преживя своето изгубено пътешествие в САЩ. В нея открих себе си и част от своята история. Преживях я и пред себе си се убедих, че преди години съм направил една правилна стъпка.
Горещо препоръчвам тази книга на всички. Приятно четене!
« Wikileaks. Това ще промени всичко. За мечтите, които раждат изкуство и идеалното допълнение към вашия подарък »
Книгата сигурно е доста хубава, имайки предвид че човека живее в САЩ, надявам се да гледа обективно на нещата.
Има обаче нещо друго което аз искам да споделя, масата от хората родени около 70-79 (брат ми и неговите[и мой] приятели) не са имали шанса като мен и теб да почнат да работят професионална работа. Не защото не са искали, ами просто защото такива са били годините. Да правиш сандвичи, докато мислиш алгоритми и дизайни в теткратка си, можеш да си представиш до каква деморализация води. Тях напълно ги разбирам защо при първа възможност са се качили на самолета.
От друга страна много се радвам че има хора като теб, който се чустват щастливи тук и искат да живеят тук. Аз не съм сигурен доколко ми харесва тук, все пак ми е родина и си я обичам. Но винаги ми е много трудно като се върна след 10 дневен престой където и да е другаде. Адаптацията е брутална.
Аз лично се чуствам гражданин на света и все още не съм решил къде искам да се установя за постоянно. Наскоро ми се наложи да изброя списък на държавите в който съм стъпвал последните 5 години, е списъка наброяваше около 10 държави. Въреки това ми се струват малко и искам да видя още много други. За моя голяма радост вече имам и 10 годишна виза за САЩ и смятам да опозная и тяхната природа.
Доста отплеснах но това което исках да кажа е че, щастието е състояние на духа. Силно се надявам твоето да е стабилна версия, че мойте билдове много се сменят. Веднъж са пътувания, веднъж са хакване на конзоли, веднъж запой….объркана работа.
Бъди себе си и следвай моментните си желания, другото само се нагажда. Импулс! 🙂
П.С. Съжалявам за лиричното отклонение.
Книгата е точно по темата, зачети я на всяка цена ако имаш време! 🙂
Абсолютно си прав за поколенията! Навярно, ако бяхме малко по-големи, отдавна да не пишем всичко това от България. Кризите на 90-те, нашите родители ги изнесоха на гърбовете си – ние ги проспахме… а и ония кризи бяха бая по-люти и не бяха “световни”. 🙄
Иначе съм изпитвал драмата на адаптацията при завръщане от чужбина – от подреденото и нагласеното, минаваш през циганската махала, през дупките и т.н. накрая се озоваваш в нашата си действителност. Навремето много исках да видя САЩ, но бях чувал само легенди за там. В последните години доста се интересувам от техните нрави, проблеми и живот (от разстояние, разбира се) и мога да кажа, че щатите се смъкнаха с десетки места в списъка ми с дестинации, които искам да посетя. Ако все пак отида – надявам се да е заради някой голям американски клиент от силиконовата долина. 😉
Обаче е трудно и да си дърво без корен, особено ако природата ти е по-домашарска и номадството не ти идва отвътре. Мисля си друго – дали всичко това не е повърхностно, дали не е само фасада – и другите държави фалират и други правителства са корумпирани… просто хората са малко по-подредени?
В едно нещо съм сигурен за себе си и щях да го напиша и в статията, но знаех, че ще има коментар в този дух, а и не можах да го напасна и реших да си го запазя за по-късно 🙂
Човек оценява истински нещата едва когато ги загуби безвъзвратно – любов, приятелство, дом, право на избор. Тези неща оставят след себе си празнини, които трудно можеш да запълниш със синтетични заместители. Според мен е много важно да направиш всичко възможно, за да не допускаш зейването им.
Аз съм от поколението, за което говориш. И докато продавах дини на пазара си тренирах различните типове алгоритми за сортировка в тефтера… но мога да и кажа, че не ми е било деморализиращо… напротив доста силно се мотивирах да стана добър програмист, а не зеленчуко продавач….
🙂
Сори за намесването 🙂 Предполагам, че Васко е имал предвид, че ако си искал тогава да се знимаваш с програмиране – не е имало чак толкова голям избор къде и точно с какво (в сравнение с щатите).
А и ако искаш да правиш нещо супер ново, което променя индустрията… и до ден днешен в крайна сметка ти се налага да присъстваш по един или друг начин в силиконовата долина 🙂
Пламен правилно ме е поправил, исках да кажа че пазара е бил свит. А за хората с авторска дейност като riggers и дизайнери дори не мога си представя какво им е било в главите.
@Пламен – съгласен съм за държавите и фасадата, избора по-скоро е базиран на това което липсва на хората. Тук липсва подреденост и нормални доходи, заради което хората бягат на запад.
От друга страна познавам не 1 и 2ма западняци който в търсене на щастието си се засекохме в Гърция и Френските Алпи. На тях им липсваше свобода и я бяха намерили в хобитата си. Пича който срещнах в Гърция се местеше спрямо сезона, в момента е в Каберете, не защото стандарта е висок, а защото се чуства щастлив до морето и вятъра. Разправяше ми как е работил 2 години за да събере пари и да тръгне да обикаля. В момента работи и в каберете, но не ангажираща работа, колкото да покрива общите разходи.
Затова и написах…следвай Импулса 😉