Една (К)нига, която определено си заслужава.

Една (К)нига, която определено си заслужава.

Малко хора знаят за това, но преди вече повече от пет години животът ми премина през един бурен период, който спокойно може да се бори за сюжет на латиноамерикански сериал… или поне турски.

Накратко казано – първа голяма любов – тя  замина за САЩ с нулева вероятност да се завърне перманентно в обозримото бъдеще. Аз пък – влюбен до лудост – търсех начин да уча в САЩ, да отида някак си там. Бях подал документи за лотарията „зелена карта“ за втора поредна година и чаках без да спирам да мисля върху варианти за бягство… „Луда работа“ – мисля си сега, но пък и не съжалявам – подобни емоции са дрога за душата, а и тогава всичко това изглеждаше като единствения начин да бъда наистина щастлив.

Връзката, обаче, си имаше своите трески за дялане, дистанцията катализира проблемите и нещата сравнително бързо отидоха на кино. Същевременно моят живот тук пое по нова пътека – намерих добра работа, започнах висшето си образование в университета и най-важното – тъкмо се запознах с жената (надявах се) на живота си.

Всичко се подреждаше чудесно, болката отминаваше бързо, отмивана от мощните вълни на силните чувства и усещания, породени от новите хора и събития. Докато един ден не получих едно пощенско известие – отидох в пощенския клон и там ми дадоха един грамаден пощенски плик. Познайте… Бях спечелил зелена карта!

И така, пръкна се дилемата – да избягам ли от мизерията? Да зарежа ли новото начало, за да отида да гоня „американската мечта“? Може ли човек да живее пълноценно без близките си? Възможно ли е да се реализирам професионално в България и да водя нормален живот и тук? Е, помислих си над тези въпроси ден или два… след което изхвърлих документите и повече не ги видях. Направих своя съзнателен избор.

Вярвам, че има само Тук и Сега – Бъдещето може да не дойде, а Миналото няма как да се промени. За това и не съм се замислял в последствие истински над въпроса, дали съм направил правилния избор или не. Знам обаче едно – срещу всичко, което получих, почувствах и постигнах в последствие (с което се гордея), размених едно голямо пътуване, едно пътешествие, не опознах един по-различен свят.

И тук идва мястото на „18% Сиво“ – един великолепен роман от българския автор Захари Карабашлиев, за който той обра доста награди. И до ден днешен авторът живее в Калифорния.

Героят на романа на времето е избягал в САЩ със своята любима. Двамата отиват там да търсят „по-добрия“ живот.

Самият роман започва от Калифорния. Един мъж, роден за фотограф, е принуден да работи друга професия, за да се изхранва. Останал временно сам, по стечение на обстоятелствата, главният герой тръгва да търси себе си.

В изложението са преплетени общо три сюжетни линии. Първата е в сегашното време – един страхотен екшън с носталгични нотки („нов жанр – екшън-носталгия“ – по-добре от Любен Дилов не бих могъл да го кажа). Спиращо дъха приключение… от Мексико, през Калифорния, по емблематичния път Route 66, свързващ запада и изтока. Втората линия е в минало време – животът в България, заминаването и всичко до момента. Третата  – тя за мен бе най-искрена и интересна… но няма да ви я разкрия.

Книгата е страхотно увлекателна – чете се на един дъх. Има красива любовна история и истински чувства, в които няма как да не се разпознаете. Въздействието й е невероятно – докато четох книгата, се почувствах, сякаш наистина разглеждам фотоалбум и съм изживял и заснел приключението лично. Е, има някой и друг вулгарен момент тук-там, но нима в реалния живот няма такива?

Изключително съм благодарен, че тази книга съществува. Чрез нея сърцето ми преживя своето изгубено пътешествие в САЩ. В нея открих себе си и част от своята история. Преживях я и пред себе си се убедих, че преди години съм направил една правилна стъпка.

Горещо препоръчвам тази книга на всички. Приятно четене!

Хареса ли ти тази статия? Сподели я:
[wp:svejo-net]

« »